Синът на Иван Шишман се потурчва, вместо да се бие

Искандер предава вярата срещу власт

Александър загива от ръцете на въстаници


Проф. дин Николай Овчаров

--------------------------------------------------------------------------------

В Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" под №180(313) се пази ценен ръкопис от ХIV в. Той е с църковно съдържание и носи сложното наименование Октоих-параклитик. Но най-важна в него е последната страница, на която се намира финалната преписка, отбелязваща епохата, автора и поръчителя на книгата. За съжаление бележката е запазена наполовина и втората част липсва. А именно там започва дълъг и прочувствен текст, където се разказва за ужасите и страданията, причинени от турските нашественици по българските земи. На нея се е намирала и датата на изпълнение, която е безвъзвратно загубена.
Но дори и запазеното в първата част е изключително интересно. От него се разбира, че ръкописът е изпълнен в дните на благоверния и христолюбив Александър, който бил по двете линии от царско коляно. Епитетите говорят ясно за владетелското достойнство на поръчителя на книгата. Предишните изследвачи на паметника видяха отбелязаната пред името титла като "господин" и допуснаха, че става дума за българския цар Иван Александър (1331-1371).
В средата на 90-те години на миналия век проучвах активно епохата на цар Иван Шишман и реших да видя сам оригинала на ръкопис №180(313). Не очаквах някакви изненади и бях шокиран когато изведнъж забелязах след титлата четири неотбелязани досега букви. Това я променяше напълно от "господин" на "господинчик", като последната буква в този период има значение на "ч". Окончанията на -ич в господарски титли от ХIV в. са добре известни в примери като "царевич", "кралевич", "властелич" и др. Във всички случаи те обозначават наследниците на владетелите титуляри.
Какво обаче значи титлата "господинчич"? Съвсем наскоро български учени бяха установили, че след превземането на столицата Търновград в 1393 г. султан Баязид оставя Иван Шишман като владетел в Никопол и близката област, но го лишава от царската титла. Според османската терминология той е "бег", западните пътешественици го наричат "херцог", а новооткрити документи в Румънската академия на науките го определят като "господин Търновски".
Именно оттук тръгна развързването на загадката. Историческите извори съобщават, че първородният син на Иван Шишман се нарича Александър. Той несъмнено е кръстен на дядо си и пълната форма е Иван Александър, защото българските царе от ХII-ХIV в. задължително приемат като първо име Иван в чест на покровителя на народа св. Иван Рилски. В науката е установено, че в 80-те години на ХIV в. Иван Шишман го прави престолонаследник и съцар, както в тази епоха задължава владетелската институция в православните държави.
Всъщност всички запазени документи, които говорят поименно за Иван Александър II, са от периода след превземането на Търновград. Един ръкопис обаче разпръсква мъглата за времето преди трагедията от 1393 г. В написания през тези драматични години "Канон молебен за Царя" десетки пъти се отправя молитва за победа на българското оръжие над измаилтяните. Неговият автор Ефрем пожелава успех на Иван Шишман и на "сина на царя" в тежките битки срещу турците. Явно престолонаследникът на България е бил "царевич", а след отнемането на царското достойнство от султана автоматично е станал "господинчич".
Това определя и времето за написване на ръкопис №180(313). Престолонаследникът Иван Александър II го е поръчал между 1393 и 1395 г., когато Никопол е превзет от турците, Иван Шишман е убит, а ограничената независимост на последните свободни територии на Търновското царство е ликвидирана. И тук започва голямата лична драма на първородния царски син.
Преминалият тогава през българските земи немски рицар Ханс Шилтбергер разказва подробно за неговата съдба след 1395 г: "Бащата (Иван Шишман) умрял в затвора и когато напуснал живота, неговият син приел езическата вяра (т.е. исляма). И понеже Баязид завзел Самсун и земята Джаник, той му дал този град и земите в областта да ги управлява до края на живота си, и ги заменил за земята на неговия баща". Вместо християнското Александър, синът на Иван Шишман вече се нарича Искандер. Той получава обширната територия на селджушкия емират Кастемони, който османците току-що са погълнали в своята безжалостна експанзия не само срещу християните, но и против останалите мюсюлмани. Неговият главен център Самсун се намира между големите градове Трапезунд и Синоп на Южното крайбрежие на Черно море. На пленения селджушки емир пък е дадена областта около Никопол.
Зад двете кратки изречения на немския рицар се крие историята на едно предателство Някогашният борец за свобода и наследник на търновския престол малодушно изоставя вярата на своите деди и приема исляма. Придобитите земи в Мала Азия не оставят съмнение в користните му подбуди. Колко е различна съдбата на неговия роден брат Фружин, който избира нерадостната съдба на емигранта. Той заминава за християнска Унгария и през 1408 г. заедно със своя братовчед и наследник на Видинското царство Константин вдига въстание срещу османската власт в България.
По-нататъшната участ на Александър-Искандер е тясно свързана с перипетиите в историята на Османската империя. След разгрома от монголите при Анкара през 1402 г. тя почти се разпада и селджуците възвръщат земите си. По-късно обаче султан Мехмед I (1402-1421) успява да укрепи властта си. Тогава синът на Иван Шишман отново се появява на политическата сцена като негов отявлен привърженик. През 1413 г. той получава земите на емирата Айдън с център в големия град Смирна. Съответно на победения емир Джунеид Айдъноглу пък се падат земите край Дунав и Никопол.
Искандер остава верен васал на султана до края на живота си и загива като такъв. През 1418 г. той е пратен да преследва въстаниците на Бьорклюдже Мустафа, един от командирите на бунтовния шейх Бедреддин. Някъде в планините край залива на Смирна му е устроена засада и някогашният наследник на българското царство пада убит като виден османски военачалник.