Владимир Зарев. Лето 1850. Роман

Сутринта Иван се събуди късно и с натежала от снощното вино глава. Собата, що му беше отредил баш кнезът на Белоградчик Цоло Тодоров, беше малка като килер, но проветлива. В нея се сушаха нарязаните плодове за коледния ошаф, захарно грозде за стафиди, по полиците над миндера още светеха сбръчкани дюли. Мирисът, що се излъчваше от цялата тая бълкотия бе силен и опияняващ като младо вино, бе просторен като самата есен и Иван усети, че се задъхва. Ухаеше на преминал празник, дъхтеше на детство...

Одаята бе углова, с едните прозорци гледаше къв чаршията и белоградчишките скали - червеникави на късното слънце, те се сбираха и разделяха пред погледа, образуваха странни фигури, шепнеха помежду си, сетне се разшавваха сякаш живееха. Другите прозорци надничаха в двора на Цоло, от тях се виждаше и целият град, който се катереше негоре по стръмното и застиваше в подножието на крепостта. Белоградчик нямаше кале като Видин, ала крепостта му изглеждаше непристъпна, отдалеч напомняше змийски зъб, нещо студенокръвно и съскащо се излъчваше от белотата й, знаеше се, че турците държат до хиляда кантара барут и десет топа (с. 60).

- A в Белоградчик?

- Там обсадата продължава и ти ще я оглавиш - в гласа на Първул потрепна закана.

- Ще я оглавя... къде са баш кнезът Цоло, Лило Панов, дядо Игнат?

- Дядо Игнат е мъдър в приказките, но в боя не го бива, а другите... - Първул тежко замълча и се прекръсти. Фитилът в кандилото изпращя... Тоя грях бе причинила разпасаната булка на баш кнезът Цоло, тя подслушала съзаклятниците как си вдъхвали смелост за Спасов ден и ги издала на любовника си турчин. Той пък изрекъл всичко на белоградчишкия мюдюрин. Запрели ги в крепостта, потрошили им костите от бой, те отвъщали, че се готвят за събора по Спасов ден. Не им повярвали и буната била разкрита, изкарвали ги един по един от хапуса и ги клали като овце, вратата на зандана била ниска, навеждали вратове, за да минат и тогава посичали побелелите им глави. Цоло Тодоров, Вълчо Бочов, дядо Божил, Лило Панов, Недялко Влахът, Костадин Янов и Петко казанджията... (с. 211)

[С]еляните бяпа разделени на четири, единият отряд се беше разположил в местността Извозът, от която се виждаше стройното великолепие на белоградчишките скали и отрязваше пътя за Лом паланка и Кутловица, втората дружина се беше разставила на изток от Виноградище, до самите гробища на града, третата се спотайваше на север около Брестовете и тъй сечеше друма за Видин, четвъртата се губеше на запад в местността Крупец. Бяха се сбрали над десет хиляди селяни, на Спасов ден бяха нападнали, носеха до двеста пушки и силна храброст, изтласкаха поганците от града. Но крепостта над него се втърди като орех, джепането на топовете косеше лятната трева, достигаха подножието на стените и тям нямаше що да сторят, над тях до възбог се изправяше зидания камък (с. 213).