По молба на Цар Иван-Срацимир на бързо е сформирана Евопейската войска, двама папи подкрепят Сигизмунд Люксембургски срещу настъпващите турци

Губят битката при Никопол заради слаба дисциплина, Баязид взима Балканите

Eдин от упоритите митове в българската история е, че през XIV век Европа ни е зарязала на произвола на съдбата. Т. е., оставила ни е едва ли не съзнателно да паднем под властта на Османската империя. И че само Русия воюва за нашата свобода. Този мит упорито се натрапваше през годините на тоталитаризма, доколкото доминиращото традиционно русофилство и съответните антизападни настроения в българското общество чудесно устройваха официалната пропаганда.
Историческите факти обаче свидетелстват, че европейските държави са съзнавали идещата от Изток опасност. И са се опитали да я спрат. Въпреки че не са ни били длъжни с нищо.
Разгромът на християнските войски от османските турци при Косово поле през 1389 г. отеква в цяла Европа. Особено притеснени са в Естергом (тогавашната унгарска столица), доколкото след Сърбия явно идва редът и на Унгария.
По това време крал на Унгария е Сигизмунд (1387-1437 г.) от династията на Люксембургите. Тогава Унгария е в своя средновековен възход, а Сигизмунд е може би най-могъщият в момента в Европа християнски владетел. Той е може би и първият ренесансов монарх.

Немец по произход, той е говорел 5 езика и сам

се е определял като космополит
Вероятно затова унгарските му поданици не са го обичали много, което обаче не му е попречило да се опита да спре устрема на османските турци в Европа.
Първата морална подкрепа за него идва от църквата. Случва се нещо наистина безпрецедентно в историята на Ватикана. По това време папството преживява своя Велик разкол. Но и двамата папи - авиньонският Бенедикт XIII и римският Инокентий VII - благославят унгарския крал и призовават европейските рицари на кръстоносен поход против "неверниците".
За съжаление по това време европейските рицари са под знамената или на английските, или на френските крале, водещи Стогодишната война. И все пак според Йоханес Шилтбергер, летописец на войните на Сигизмунд, в редиците на кръстоносното войнство се оказват и английски, и особено много френски бойци. Към тях се присъединяват германци, поляци, чехи и видинчани. Така на практика цяла Европа участва в битката под стените на Никопол. Именно там войските на крал Сигизмунд са пресрещнати от турската армия, командвана лично от султан Баязид (1389-1404 г.). Силите на противниците са приблизително равни - по около 20 000 души. Но както често става при подобни коалиционни армии, дисциплината на кръстоносците е слаба. Френските рицари не се подчиняват на плана на краля и тръгват в атака преждевременно. А османската армия, освен че е дисциплинирана, е и добре подредена - в центъра е башибозукът, зад него е прикрита елитната еничарска пехота, а по фланговете е конницата на спахиите.
Нередовните турски части не издържат удара на французите. Но увлечени в
преследването, рицарите попадат
под ударите на еничарите

и спахиите. Намесилите се в боя унгарци, чехи и немци пък са атакувани внезапно от стоящите в засада войски на турския васал, сръбския деспот Стефан Лазаревич. Така битката завършва с пълен разгром на християнските войски. Малцина успяват да се спасят на влашкия бряг на Дунав. А венецианци и генуезци, чиято флота е в устието на Дунав, както винаги, закъсняват.
Тази битка слага окончателен край и на Видинската независимост. Нашият Цар Иван-Срацимир е пленен и посечен по заповед на Баязид.
След половин век Европа ще направи нов опит да отхвърли турците зад Проливите. Начело на него ще стои друг чужденец на унгарския трон - полякът Владислав Варненчик.